Светът не е телевизионни мрежи
и интернет светът дори не е,
защото ако кабелите срежем
със себе си ще бъдем насаме.

А толкова е страшно да се срещнем
със своите души очи в очи,
уплашени от многото си грешки,
заровили във тъмното глави,

забравили сърцето си и Бога,
забравили, че имаме душа,
забравили голямата изгода
да бъдем ние, тука и сега.

Стандартът ни облече в овчи кожи,
засипа ни с обръснати глави,
стандартът ни застави да не можем
един въпрос самички да решим.

Ксантипа е била мушичка сладка
в сравнение със днешния стандарт.
И тя, и той за нас са Божи дар,
но не и Бог, но не и нов олтар.

Ще мине много време на заблуди,
ще мине време и на тегоби,
но вярата ще може да събуди
заспалите сред кабели души.

Елена Райчева,
алманах "Споделяния", 2023г.

 
...
Защо ни е вълшебен, чуден остров?!
И на Земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
и топлината на една ръка…
Д. Дамянов

 най-голямата тайна на българия Обичай това, което имаш, преди животът да те научи да обичаш онова, което си имал!

---

Петък, 10 Юли 2015 

 

Той се обади по телефона и ѝ каза:

"Довечера трябва да се видим. Имам изненада за теб!"

Тя дълго се чуди какво ли е намислил, какво ли би ѝ подарил...

 

 

Може би телефон!?... Няколко пати беше споменала, че нейният вече е остарял ...

Не, сигурно скъпа козметика...

Или ще я заведе до МОЛ-а. Толкова много харесваше една червена рокля ...

И после - вечеря в скъп ресторант, за която тя мечтаеше...

Мислите за възможни подаръци я бяха обсебили тотално!

Когато той ѝ се обади, че е пред тях, тя се разтрепери и трескаво започна да препуска по стълбите, влетя в колата и...

Ооо, Боже!

Пред очите ѝ стоеше кукла, а той щастлив ѝ каза: "За теб е!"

Идеше ѝ да заплаче.

Разочарована, тя грабна куклата и я запрати на пътя!

Той я погледна с недоумение и я попита:

"Но защо я изхвърли???"

– Защото не ми харесва! – бързо изрече тя и наистина се разплака.

Той изскочи от колата и отиде да вземе куклата, обърна се, беше твърде развълнуван.

Така и не успя да види приближаващата се кола. Последното, което видя, беше нейното разплакано лице.

В деня на неговото погребение, тя плачеше неспирно и притискаше куклата близо до сърцето си...

В този момент куклата проговори: "Ще се омъжиш ли за мен?"

Тя онемя и изпусна куклата, а от нея се търкулна кутийка с две халки!

ОБИЧАЙ ТОВА, КОЕТО ИМАШ, ПРЕДИ ЖИВОТЪТ ДА ТЕ НАУЧИ ДА ОБИЧАШ ОНОВА, КОЕТО СИ ИМАЛ!!! 

Източник: Gnezdoto

 най-голямата тайна на българия Обичай това, което имаш, преди животът да те научи да обичаш онова, което си имал!

---

Петък, 10 Юли 2015 

 

Той се обади по телефона и ѝ каза:

"Довечера трябва да се видим. Имам изненада за теб!"

Тя дълго се чуди какво ли е намислил, какво ли би ѝ подарил...

 

 

Може би телефон!?... Няколко пати беше споменала, че нейният вече е остарял ...

Не, сигурно скъпа козметика...

Или ще я заведе до МОЛ-а. Толкова много харесваше една червена рокля ...

И после - вечеря в скъп ресторант, за която тя мечтаеше...

Мислите за възможни подаръци я бяха обсебили тотално!

Когато той ѝ се обади, че е пред тях, тя се разтрепери и трескаво започна да препуска по стълбите, влетя в колата и...

Ооо, Боже!

Пред очите ѝ стоеше кукла, а той щастлив ѝ каза: "За теб е!"

Идеше ѝ да заплаче.

Разочарована, тя грабна куклата и я запрати на пътя!

Той я погледна с недоумение и я попита:

"Но защо я изхвърли???"

– Защото не ми харесва! – бързо изрече тя и наистина се разплака.

Той изскочи от колата и отиде да вземе куклата, обърна се, беше твърде развълнуван.

Така и не успя да види приближаващата се кола. Последното, което видя, беше нейното разплакано лице.

В деня на неговото погребение, тя плачеше неспирно и притискаше куклата близо до сърцето си...

В този момент куклата проговори: "Ще се омъжиш ли за мен?"

Тя онемя и изпусна куклата, а от нея се търкулна кутийка с две халки!

ОБИЧАЙ ТОВА, КОЕТО ИМАШ, ПРЕДИ ЖИВОТЪТ ДА ТЕ НАУЧИ ДА ОБИЧАШ ОНОВА, КОЕТО СИ ИМАЛ!!! 

Източник: Gnezdoto

Във душата ти злъч
и така те боли,
че не зная как още си жив.
Към сърцето си път,
ако можеш открий,
да преглътнеш сам хапа горчив.

Няма друг, ти си сам,
сам това си избрал,
всеки палец подаден гризеш -
и на дребен хитрец,
и на влюбен агнец,
и на целия свят, ако щеш.

Няма друг, пак си сам -
не поглеждаш встрани
и за тебе светът е умрял.
Болката те скова
и духа победи,
сякаш никога не си живял.

Ако твойто сърце
тъй,  за миг разбере,
че животът е в наши ръце -
твойта болка сама
ще прекърши крила
и ще върнеш съня си в нощта.

Мойта скромна любов,
със единствен надслов,
търси пътя към теб ката ден,
без да знае къде,
без да може да спре!!!
Приеми ме да бъда до теб..!

 

                  ***
  "А април е пак хладен"...
  да не кажем студен.
  Под одеалото падам,
  сякаш остър остен ,
  търся глътката топло
  да ме гушне в захлас,
  търся някой в живота
  да ми каже на глас,
  че не може да диша, 
  ако аз се стопя,
  че умира от тихо,
  ако аз не крещя,
  че загръща със рамо
  моя сивичък ден,
  ако само и само
  ката ден е със мен...

  Изведнъж го откривам - 
  той е тука, до мен
  и гърба ми завива
  срещу въздух студен,
  със широка усмивка
  гледа мойто лице,
  гали някак свенливо
  мойте малки ръце
  и залива със тръпки
  мойто нежно сърце:
  - Няма нужда да търсиш,
  аз съм тука, до теб...



 

Широки, необветрени прозорци
отвори Бог пред мене и разкри
талантите на свойте царедворци
в общение с духовния си клир.

Отдадох се на висшата наслада
да бъда част от целия всемир.
Привдъхнах от космичната прохлада,
изпих до дъно златния потир.

За кратко бях за себе си и Бога,
и храма, и свещеника си благ.
Дарена съм с любов и вече мога
с очи добри да гледам на света.



 

Когато се налага да почакаш,
когато се налага да търпиш,
тъй много ти се иска да поплачеш,
от себе си да се освободиш.

От своите квадрати в черно - бяло
да се изтръгнеш, да избегнеш шах,
и да поемеш тягата - начало
на нова схема в старата игра.

Дали ще чуеш възгласите "Браво",
потупване по рамото и смях,
или ще си останеш до забрава
все губещ във житейския шахмат,

от нещо много простичко зависи - 
дали си ти, защо си и къде,
успял ли си до днес да се обикнеш
и Бога в себе си да разбереш.

Във края ще узнаеш. Ала късно
ще бъде, знай, за връщане назад.
За горе и за вътре здраво дръж се - 
те няма да те предадат.



 

Въртя се самотен в кръга на живота
от дрога на дрога, от обир на обир,
потъвам в тунела на мръсната пяна
и майка си вече дори не познавам.
Свещичка надежда поисках от тебе, иконата гледам с очи замъглени,
зад нея, пред нея, край нея не виждам
и всичко се рее, и всичко е криво.

В сърцето ми болно налей любовта си.
О, Боже не мога да нося сам кръста,
в кръга на живота, предложил ми пяна,
игли, мръсотия и нищичко свято.

Не зная къде си, но много те моля:
грижи се за мене - не ща да съм спомен!
Елена Райчева

 

........................................................................................................................................................................              Те искрено се заблуждаваха, че просто ще споделят един дом. После, че просто ще споделят едно легло. После, че ще съпреживеят любовната лирика на Дамян Дамянов. А после ... се отдадоха на един зашеметяващ и нереален секс. Пътят към него бе много заобиколен, наситен с емоционалност и дистанция, с нерешителност и любовни задевки. И двамата толкова много го искаха, колкото големи бяха театралните маски, поставили върху собствените си души. Играта, продължила няколко часа, наситени часове, без отдих в изразните средства, които любовта изобретяваше като конвейр, бе невероятен трамплин към избухването на потулените до момента страстни вълни. Тези вълни бяха като застинала лава, чиято сила бе по-голяма поради изкуственото й притискане преди да залее двете елементарни човешки тела. 
             Секс. Див и нежен, страстен и романтичен, изобретателен и традиционен, бурен и тих. Секс. Истински и въображаем, земен и неземен, секс, в който не знаеш кой си и къде си, просто чувстваш другия като част от себе си, сякаш си в него и той в теб. Тя и той. Кълбо от две тела, въртящи се в диви пози; две по две очи, през които страстта на единия пронизва другия и го кара да засили темпото на неистовото желание за сливане. Две чела, оголени от потта, докосващи залепналите по главите им коси, глави, които отсъстваха, не бяха там, не съществуваха, нямаше ги. В дома на разума нямаше нищо. Всичко около тях бе страст, естествена, елементарна човешка страст. Жарта на това съприкосновение на две страстни натури продължи, без някой да съзнава колко и как, до момента на онази експлозия, която ни връща на леглото, в малката стая. 
           Двамата полека се запознаваха с обстановката. Свикваха с предметите, озарени от светлината на малка нощна лампичка. Не се погледнаха. Не знаеха какво, не знаеха как и не знаеха защо да си говорят. Всичко бе показано. Всичко бе ясно. Чувствата им бяха учудващо ясни и реални.  ..........................................................................................................................................................................
 

Недей да чоплиш старата корица
на миналите рани и сълзи,
а просто в църква запали свещица
и вярвай силно в бъдещите дни.

Не дава Бог да бъдеш все самотен,
все болен и недоразбран.
Посял ли си зърното на доброто,
ще жънеш и плода на любовта.

Сега поспри, огледай се спокойно 
и виж - светът не се е променил:
доброто винаги се връща двойно, 
а злото отминава като дим.

Щом жив си-само вяра ти е нужна.
Щом любиш - нужна е душа.
Не я затваряй в стаите си душни - 
създаден си да бъдеш светлина.

Да светиш силно в ада на земята
за себе си, за другите, света.
От тази си съдба не се отмятай,
а сълзите пази за радостта!


 

Над моята обреченост да бъда
тежи безпътна пустота.
Дълбоко крепостна душа-заблуда
разделя свят и суета.

Гори в незнаен пламък битието,
очаква крясък в тишина,
светлик незнаен грабва житието,
родено в топлата земя.

Обречена и грешна, сляпа, глуха,
но търсеща във тъмно, опипом,
преминала през не една разруха,
завръщам се в духовния си дом... 

          Жената седеше на камъка. Изглеждаше бяла и безучастна. Очите й, невиждащи, бягаха безумно по околните видими предмети и хора. Никой не й обръщаше внимание. Никой не я и поглеждаше. Едно човешко петно в препускащия луд живот.
          Незабележимата паяжина на страха и безпокойството разширяваше неусетно размерите на своя обсег в душата на майката. Завързана за себе си с пъпната връв на живота, роден от нея, стоеше безучастна към плетивото на нежелания паяк. Грозното стъкло на незнанието, подозрението и неизвестността прикриваше и затискаше жестоко вярата, отстъпила позиции в хармонията на великия майчински дух. Душата на майката бе върната в оковите - там, с прилепването и привързването, губеше свободата и безоковието си. Жената бледо повдигаше бялото си лице нагоре и търсеше с изпразнените си от светлина и блясък очи, опората. Там, горе, на адреса на вярата и упованието, синьото бликаше безрезервно и сипеше надежда в цветове.   
          Свита в себе си и в крехкото си тяло, майката чакаше. Тя поглъщаше жадно движението на делника и следеше знака на небето. То си бе все така синьо и ведро. Дразнещо синьо и дразнещо ведро, полегнали на мрачните цветове, облекли нейната аура.
          Жаравата, горяща в стълкновението на остатъците вяра срещу нашествието на паяка, вибрираше в стегнатото тяло. Миг след миг разкъсващата душата битка засилваше темпото на своя разгар. Миг след миг спотаената жена се люшкаше напред - назад, пушеше нервната цигара, валсуваща в пръстите й, и търпеливо чакаше. По ръба на ножа жената плъзгаше тъгата в безотрадното и безвремно време.
          Неведението я тласна към позната молитва. Универсалните думи и рутинното им шепнене напомняха мантра на древен шаман. Повтарящата се мелодия на звуците от ритмично подредените изрази, я тласкаше към себе си. Тя се отпусна в мелодията. Легна на нея. Почина си. Не усещаше боевете в себе си, а само покоя в затишието на благата вест. Въздействието на молитвата, зовяща всевечното царство на Бога, се изписа на лицето й. Очите й се съживиха и тя махна пердетата от тежко кадифе пред тях. Лицето й, загубило цвета си, побеля още повече от учудването, което не преставаше да изпитва всеки път, когато Бог й отговаряше. Тялото й трепна. Живна. Полетя. С полета на духа от вяра и мъдрост, спомен пристигнал навреме, майката се размърда. Живна. Задиша.
          Детето й излезе с превързаната ръка. Майката глътна изражението му и чак тогава очите й заплуваха в сълзи. Измиха лицето й и отпечатаха поредната лека чертица на преживения миг.

Една светлина се носеше по поречието на мисълта. Не може една риба да не усеща плисъка на водата с нов заряд енергия. То е като сляпото кученце, което опипом надушва гръдта на майка си, и суче. То е като слънчевия лъч, който усеща най-тъмния и студен ъгъл, и се стрелва там, за да го стопли. То е нещо, което не може да се опише, но се усеща от този, който има сетивата да го улови.
Светлината приближи. Аз я улових и вместо радостен екстаз, спокойно я погалих. Мина много време преди да реша, че няма да я пусна. Усетих аурата в прозрачността и чистотата на един дух, роден, за да ръси изстрадано и чувствено слово, търсеща мисъл и божествена благословия. Странно се съчетаваха спокойната плавност на вярата и неспокойното, търсещо огънче на детето. Величието на един талант е в смирението на духа. По-голям талант няма - тази мисъл прилягаше като поръчкова одежда върху крехко -мъжествените рамене на тялото, дало дом на божетвения пратеник.
Усещах една лекота. Сякаш мисълта я нямаше - губеше се някъде и когато ми потрябваше, тръсвах глава, сякаш се събуждах, хващах я за малко, изливах я така, както се излива част от препълнена чаша, за да не прелива, и после отново я потапях в танца. Танцът на двете части от едно цяло, срещнали се случайно, превзели се, потопили се в зашеметяващ валс, не желаещи да се пуснат, не можещи да се напуснат, изстрадали това вихрено въртене към горе.